В този петък ще си говорим за история – българска и балканска. Представям ви Филарети Крумова – жена, майка на две деца и търсач на истината. Истина, която преминава през Гръцката гражданска война, достига до Унгария и завършва тук, в родната ни България. Това е историята на нейния род, чиито корени водят към гръцките земи по времето на Османската империя. Днес Филарети решава да я сподели със света чрез своята книга „Пръснати по земятакато птиците по небето“. Повече за нея и нейната книга ще разберете само ако прочетете цялото интервю!
Костадин Койчев- Kovak:
– Здравей Филарети, къде живееш и с какво се занимаваш? Защо избра чужбина? Как минава един твой делничен ден?
Филарети Крумова:
– Здравей Ковак,
първо искам да ти благодаря за възможността, която ми предостави Прекрасен дом, както и за това
интервю. Надявам се, че ще бъде интересно за читателите. Не мога да скрия,
вълнувам се от въпросите, които си ми подготвил!
Как минава
един мой ден…имам две деца и съвсем естествено голяма част от ежедневието
ми е свързано с грижите около семейството и домакинската работа. Въпреки това
успявам да намеря време за себе си, както и за нещата, които правя. Всъщност
писането не е основното ми занимание имам и още няколко
страсти. По професия съм зъботехник, но живота така ме завъртя, че дойдох в
Англия и се наложи да се откажа от работата си. С течение на времето намерих
начин да се възползвам от наученото и да го приложа в друга сфера. Сега се
занимавам с реставрация на стари мебели, рисуване, моделиране с глина и като
цяло вдъхвам нов живот на стари вещи. Повечето ми приятели се смеят, че не съм
като другите жени, които обичат
да се разтоварват в шопинг центровете като обикалят за дрехи,
аз предпочитам строителните и антикварните магазини.
Избора ми за чужбина…стана случайно. Сестра ми
дойде първа в Англия, аз дойдох
лятото на 2006-та само, за да се видя с нея, но така и не си тръгнах. Тук
срещнах и съпруга си, също българин. Вече близо 20 години живеем
в Англия, но плануваме един ден да се приберем в
България.
Костадин Койчев- Kovak:
– Ти си автор на една прекрасна книга – „Пръснати по земята като птиците по небето“. Какво те подтикна да започнеш да се ровиш, за да стигнеш до там, че да напишеш този прекрасен научен труд?
Филарети Крумова:
– Не бих я определила като научен труд, по-скоро е историческа семейна
драма. Идеята да напиша тази книга ме владееше дълги
години, още като тийнейджър. Както вече знаеш не познавам близките си, за които
пиша, но израснах с тяхната история и техните снимки.
Все си повтарях, че някой трябва да я разкаже.
Това беше трудна задача и тогава си мислех, че няма да се справя. Темата е
доста деликатна, прикрита, а фактите унищожени. Човек трябва да е в доста по-осъзната възраст,
за да може да се „гмурне“ в дълбокото. Ако бях написала тази книга преди 15
или 20 години, тя със сигурност нямаше да е това, което е сега. В България има страшно
много гръцки политически емигранти, а тяхната история остава скрита и
неразказана. В учебниците по история също не се споменава за тях. Тези хора
жадуват да се каже истината са събитията от Гражданската война, за отведените
им деца, за разпокъсаните и
разделените им семейства. Засегнати са няколко поколения. Тази книга не е само за моето семейство, тя е за всички тези
гръцки бежанци.
Костадин Койчев- Kovak:
– Книгата описва една от най-страшните трагедии извън военновременните периоди. Там са описани материали, които не са стигали никога до никоя медия. Как се добра до тях?
Филарети Крумова:
– Когато започнах да търся по-подробна информация, установих, че има материали по темата, но същевременно те не бяха толкова задълбочени. Описваше се войната, но подробностите липсваха. Примерно за отведените деца. Ако човек се разрови в гугъл ще открие не повече от две изречения. Аз знаех за тези деца, защото две от моите лели са били отведени и прекарани с камион в приют в Румъния. Баба и дядо успяват да ги открият едва шест години по-късно. Представи си какво е да вземат децата ти насила и да не знаеш дали ще ги видиш отново. А много майки така и никога не намират децата си. Тук обаче трябва да подчертая, че има два вида отведени деца. Едните са били настанявани в селища наречени Педополис от кралица Фредерика, а по-късно 12 000 от тях са продадени в Америка. Другите деца са изведени от страната от комунистите и разпределяни в различните соц. страни. Но и в двата случая говорим за 90% българчета и 10% деца с гръцки произход. Тази информация все още се крие. Беше изключително трудно да я намеря. В голяма степен с историческата част на книгата ми помогна моят вуйчо, който е почетен професор и преподавател по история в Кипър.
Костадин Койчев- Kovak:
– Гърците не обичат или даже не желаят да говорят за своята гражданска война, защо?
Филарети Крумова:
– О, да. Темата за войната в Гърция е
тема табу и до днес. Има неписано правило между гърците, дори в тесен семеен
кръг не се говори за нея. Смятам, че това е породено от факта, че страната
се разделя на две воюващи страни и
се превръща в братоубийствена война. Синове воюват
срещу бащите си, братя срещу братя и сестрите си. Поради тази причина младото
поколение не знае почти нищо. Преди месец се свърза с мен един гръцки журналист
от Атина, който има амбицията да направи изложба свързана с Гражданската война,
именно за да покаже и да запознае младото поколение с нея. Издирваше всякакви
документи, снимки и артефакти. Радвам се, че успях да му помогна и няколко
снимки и документи на дядо ми ще бъдат включени в изложбата.
Костадин Койчев- Kovak:
– До колко британците и комунистите са виновни за тези кръвопролития в Гърция?
Филарети Крумова:
–
Тези, които все пак са чували, знаят че първоначално страната е била нападната
от Италия. По-късно се включват Германия и България. Под влияние на
Русия, тогавашен СССР, се надигат
първите партизански групи.
Британците наблюдават и чакат удобния
момент да се включат. Те също са имали интерес
към територията на Гърция. Когато трите окупиращи страни
напускат принудително страната, англичаните се намесват като освободители. Те
обаче си поставят за цел да унищожат партизанското движение от страх Гърция да
не попадне в ръцете на Русия. Така че Англия изиграва
доста важна роля в
избухването на Гражданската война.
Костадин Койчев- Kovak:
– Докато пишеше книгата имаше ли хора, който се опитваха да ти попречат
да я напишеш?
Филарети Крумова:
–
Нямаше кой да ми попречи или да ме спре.
Бях си поставила за цел, че ще открия цялата истина и ще я запиша
такава, каквато е била, без да спестявам нищо.
Заспивах и се събуждах
с мисълта за книгата.
Минах през много трудности, не мога
да го скрия, но умишлено никой не се е опитвал да ми пречи. Може би тук е
момента да кажа, че за мен беше важно да разкажа историята от гледна точна на
семейството, близките и роднините ми, а не от информацията, която се предлага
на широката публика. По-скоро всички ми съдействаха и помагаха в това
отношение.
Костадин Койчев- Kovak:
– Наследниците, на семействата Григорови, Манзарови и Костарелови свързаха ли се
с теб след издаването на книгата?
Филарети Крумова:
– Познавам тези семейства от дете. Това
са съседски и приятелски семейства на моята
баба още от Гърция. Когато
нейното семейство тръгва да бяга към
България и пристига в Свищов, те идват заедно.
Винаги са се разбирали и подкрепяли, както и ние техните потомци днес.
Гръцката общност в България е била сплотена като цяло. Това са хора с еднаква
болка и съдба. Потомците на тези семейства чакаха книгата с нетърпение. Те бяха
и едни от първите, които пристигнаха на представянето, което направих в моя
роден град.
Костадин Койчев- Kovak:
– Кой ти подаде ръка докато пишеше? Имаше ли проблеми в издаването?
Филарети Крумова:
– Вече споменах, че всички роднини и
приятели на семейството ми се включиха с всякаква помощ. Изпращаха ми снимки,
документи, обаждаха ми се, когато се сетят за нещо важно или ми даваха
телефонните номера на тези, които биха могли да ми помогнат. Процеса на събиране
на информация беше дълъг...ужасно дълъг. Малко хора си дават сметка, че зад тази книга стоят повече от четири години
труд. Колкото до издаването на книгата...спомням
си, че когато я завърших си отдъхнах
и си казах: „Най-накрая е готова. Трудната част свърши, сега само трябва да я
издам.“ Да ама Не! Оказа се, че и издаването не е толкова лесно. Всъщност може аз да не съм попаднала на правилните хора. От
издателството, с което се свързах ми обясниха, че книгата е в доста завършен
вид и ще бъде готова за по-малко от три месеца. Девет месеца по-късно аз все
още чаках. В крайна сметка ми изпратиха част от готовия материал, но се оказа,
че са премахнали различни части от текста. Естествено не се съгласих с тях,
защото бях обещала на себе си, че няма да спестя нищо на читателите. В процес
на търсене на друго издателство, стигнах до извода, че няма кой да се справи с
книгата по начина, по който аз си я представях. Бях достатъчно разочарована и не беше трудно да взема крайното
решение да я оформя
сама и да се самоиздам. С редакцията ми помогна моята учителка по български
език и литература – г-жа Латинка Бонева, на която съм изключително благодарна.
Със задачата за превръщането на текста в криви се зае моя приятелка - Севдалина
Русева и свърши чудесна работа. Странирането, оформянето на снимките и корицата
са мое дело. Щастлива съм, че книгата стана това, което исках. Сбъднах една
голяма моя мечта. Оставих нещо след себе си, за децата си и техните деца.
Вярвам, че един ден ще го оценят.
През последните няколко
години наблюдавам как процента на самоиздаващите се писатели у нас стремглаво расте нагоре и ако не се промени
нещо в цялата система скоро
издателствата няма да съществуват. А да не говорим за високите проценти, които
изискват книжарниците, с които печелят от твоя труд без да са вложили нищо. И
това трябва да се промени. Но това е дълга тема и спирам дотук.
Костадин Койчев- Kovak:
– Числото „9“?
Филарети Крумова:
– Този въпрос е много интересен. Не го очаквах, но се радвам, че ми го задаваш. Числото 9 винаги е присъствало в живота ми. Това са загиналите от семейството ми по време на земетресението през 1977г. Никога не му бях давала по-различно значение, докато не започнах да пиша книгата. Забелязах, че то се появяваше все по-често и в един момент си дадох сметка, че не е случайност. Това, което ще споделя сега го няма в книгата. Не бях сигурна как ще се приеме от читателите и реших да не го включвам. Първото, което забелязах е, че баба и дядо са чакали 9 години, за да бъдат настанени в 9-етажният блок. По-късно разбрах, че от падналият блок са оцелели само 9 човека, а броят на загиналите деца е 27, което погледнато по друг начин 2+7 е равно на 9. Тогава се сетих за думите на баба Ани, която е близка на семейството ми, но за съжаление вече не е сред живите. Тя казваше: „ Господ прибра при себе си всички деца, родени в четна година!“ В тези думи тя визираше децата от моето семейство, но аз нямах търпение да отида до паметната плоча и да направя списък с всичките 27.
Оказа се, че само 9 от тях са били родени в нечетна година, но отново се появи това число. Замислих се и върху степента на земетресението – 7,2 по скалата на Рихтер, което отново е 7+2= 9.
Часът на земетресението е бил точно в 21:24 ако съберем числата отново прави 9. Дори изграденият паметник, в който са погребани близките ми е бил на стойност 9 000 лв. Другият ми дядо беше инженер и всъщност той е направил изчисленията и е проектирал паметника, като го е изпълнил с много символи свързани с числото 9. Това го пише в книгата и няма да изпадам в подробности. Когато споделих с майка ми за това число, тя не можа да спи цяла нощ, а на сутринта ми се обади с думите: „ Ти знаеш ли, че си 9-та внучка на дядо ти!“ И беше права. Може би това отговори на въпроса, който много от близките ми задаваха – „Как реши да напишеш тази книга?“ Не можех да го обясня, това беше едно вътрешно мое усещане, което ме преследваше с години. Не случайно държах да има 9 бели гълъба на корицата на книгата. Дали хората ще видят това число, по начина, по който аз го виждам - не знам, но за мен то носи някаква символика. Когато се разрових, за да намеря значението му, в нумерологията и в християнството го описват така – „Напълно завършване на житейският цикъл и подготовка на душата за ново прераждане!“
Костадин Койчев- Kovak:
– Какво послание носи твоята книга за света?
Филарети Крумова:
– Какво послание...мисля, че са
няколко. Първо трябва да се спрат войните. Това е най-голямата загуба на
невинни човешки животи. Не го разбирам. Заради болните амбиции на някой хора,
свързани с интереси, територия и власт, стотици хиляди губят живота си. Умират
деца. Семейства се разделят. Жени погребват мъжете си. Войната е страшно нещо и не трябва да се случва
повече, но всички
виждаме какво става.
Друго
послание, което носи книгата ми е да се обърне сериозно внимание върху
качеството на съвременното строителство. Контролът
е занижен, а в България
има сеизмични зони и стават земетресения. В случаят, за който разказвам,
разрушенията и жертвите
са следствие от некачествените и спестените материали, с които са строени
падналите блокове. Това трябва да служи по-скоро за поука, за да не се повтаря тази грешка. Не случайно обърнах
внимание на тази тема и отделих една глава от книгата.
Мисля,
че най-голямото послание, което носи книгата ми е любовта. Любовта,
привързаността, всеотдайността и уважението...чувства, които трябва да са водещи във всяко едно семейство. Нито
войната, нито това, че са били принудително разделени не е попречило на
семейството ми да търсят път един към друг. Болно ми е, когато виждам, че в днешно време има все повече неразбиращи се семейства. Като че ли някъде във
времето се изгуби ценностната система у човека. Липсва човечността и уважението към по-възрастния, дори към родителя.
Губи се връзката между братя и сестри. Хората станаха материални и
аморални, а пошлотата взема своя връх. Страшно е. Поколението ни се
„разболява“.
Костадин Койчев- Kovak:
– Би, ли създала
втора такава книга?
Филарети Крумова:
– Мисля, че успях да събера достатъчно интересни
факти и доказателства. Описах събитията и живота на близките ми в детайли. Не
мисля, че има какво още да напиша ако ме питаш за нещо като продължение на тази
книга. Но бих написала още една книга ако съм сигурна, че тя ще достигна до
всички гръцки емигранти. Смятам, че трябва
да се говори за тази част от историята
ни и не само това, но и да се включи в учебниците. Това са
българи, чиято съдба от години се пренебрегва и най-лошото...прикрива се.
Костадин Койчев- Kovak:
– Четеш художествена литература? Имаш ли любими автори?
Филарети Крумова:
– Щастлива съм, че през последните
няколко години ми остава повече време за четене. Обичам да се потапям в книгите
и да се откъсвам от реалността. Дори самата
миризма от хартията
на нова книга ми харесва.
Не подбирам български
или чужди автори, чета всичко, което ми харесва и то на доста различна
тематика.
Последната
книга, която прочетох от български автор е „Аз още броя дните“ на Георги
Бърдаров. Толкова силно ми въздейства, че близо десет дена не можех да започна
друга. Тя е по действителен случай, свързана с война и до някаква степен се
доближаваше до моята тема. Смятам, че има страшно много талантливи български автори,
което ме прави щастлива.
Ние сме интелигентен народ и не бива
да бъдем подценявани. Българската книжовност
и култура се е доказала с времето.
Превъзхождаме много чужди народи в много отношения.
Костадин Койчев- Kovak:
– За какво обичаш да пишеш?
Филарети Крумова:
– Не
мога твърдо да кажа, че
имам любима тема, зависи в
какво настроение съм и какво ме
вълнува в момента. Но е факт, че
повечето ми неща са част от
действителността, която ни заобикаля, за това са тъжни, има доза драма в тях.
Това не ме прави нещастен човек, напротив смятам че съм щастлив и вечно
усмихнат човек с чувство за хумор. Така се случва, че в повечето
случай пиша, когато съм тъжна, това е моят начин да се освободя
от напрежението. Пиша и стихове - любовни, тъжни и хумористични. Дядо ми
пишеше много. До последния си дъх не се отдели
от пишещата машина.
Сигурно съм го наследила
от него. Всъщност той е първият
човек, който усети,
че имам талант. Поне така твърдеше.
Още като ученичка събираше всичките ми тетрадки по литература и четеше темите,
разказите и есетата, които пишех. Сега имам нужда от нова тема и муза, но още
не се е появила.
Костадин Койчев- Kovak:
– Какво би пожелала на хората?
Филарети Крумова:
– Ще им пожелая да отворят сърцата си.
Да се обичат, уважават и ценят повече. Животът е твърде кратък, за да сме лоши.
Лошотията разболява човек. Нека си представят, колко по-хубав и лесен би бил
живота ни ако срещаме усмихнати и щастливи хора по улиците. Ние сме човешки
същества, които трябва да си помагат и да мислят един за друг. Ако
продължаваме да живеем по начинът, по който го правим... ще сме следващата цивилизация, която ще се самоунищожи и ще изчезне. Но
искам да завърша интервюто с нещо, което беше водещо за мен пишейки книгата. С
тези думи завърших и представянето ѝ - „Нека
живеем така, че да бъдем пример и вдъхновение за децата си!“
Костадин Койчев- Kovak:
– Благодарим ти от сърце за това интервю.
Книгата на Филарети Крумова може да намерите в интернет магазина Прекрасен дом.